Магията на „Албърт парк”

Формула 1 навлиза в 63-ят си сезон. Може да се каже, че е преминала средната възраст на човешкия си живот и вече навлиза в старостта. Но като погледнем към активността на вездесъщият за Формула 1 Бърни Екълстоун, който е по-стар с цели 20 години, ще видим, че не сме прави да пращаме любимия си спорт в пенсия.
Не е ясно дали Формула 1 ще продължи и в бъдеще да бъде същата, но докато я има, със сигурност ще забавлява привържениците си, а те непрекъснато ще се подмладяват.

Сезон 2012 във Формула 1 стартира в Мелбърн.

Голямата награда на Австралия е част от Формула 1 още от 1985 година. Но „Мелбърн Гран при съркит”, или „Албърт парк” - както е известна уличната писта, приема големия керван неизменно всяка година от 1996 насам. За любителите на статистиката ще отбележим, че в Мелбърн е имало още две състезания с името Гран При на Австралия – през 1953 и 1956 година, на почти същото трасе, но те не са били част от сезона във Формула 1.

Има една известна закономерност, която повечето почитатели на Формула 1 познават. Който победи в първото състезание на „Албърт парк”, той печели сезона във Формула 1. Тази интересна закономерност е добре да бъде изследвана. Заслужава си да се вгледаме в историята, за да видим бъдещето на Формула 1 - да разгадаем магията на „Албърт парк”.

Ето и сухата статистика: - 16 състезания на „Албърт парк” - 14 от тях - като първо за сезона Гран При; от 14-те надпревари 10 са спечелени от пилота, който по-късно ще триумфира с титлата и само 4 състезания, в които победител е „друг” пилот.
Тази, на пръв поглед случайност, изглежда като закономерност, с която, може би, трябва да се съобразяваме.

Но да погледнем правилото и изключенията му в детайли:

Всичко започва през 1996 година. Първо състезание на трасето „Албърт парк” в историята на Формула 1. Победител е Деймън Хил с Уилямс Рено. Той печели първото състезание безапелационно пред съотборника си Жак Вилньов. В края на сезона Хил триумфира с титлата, като втори отново е Вилньов.

През следващия сезон, за да има баланс в развитието на трасето, победител е не пилотът, който по-късно ще стане шампион. През 1997 година на „Албърт парк” печели Дейвид Култард с Макларън Мерседес, шампион обаче става Жак Вилньов с Уилямс Рено. Тази липса на еднороден резултат се повтаря и през следващите две години. През 1998 Мика Хакинен с Макларън Мерседес печели и в Австралия, и първенството, а през 1999, когато шампион е отново Хакинен, първото състезание в Мелбърн е спечелено от Еди Ървайн с Ферари.

До края на 20-ти век резултатът е 50 на 50. Но ето, че след 2000 година всичко се променя. На голямата сцена отново излиза Михаел Шумахер и започва да създава рекорди, традиции и закономерности. Той печели в Австралия и шампионата през 2000, 2001, 2002 и 2004. През 2003 победата в Австралия е за Дейвид Култард отново с Макларън Мерседес.

През 2005 година Австралийската Гран при отново не излъчва крайния победител. Тогава в Мелбърн печели Джанкарло Фисикела с Рено, а шампион става съотборникът му Фернандо Алонсо. Това е последното изключение от правилото. През 2007, 2008, 2009 и 2011 година, когато Гран при на Австралия е първо състезание, неизменно спечелилият надпреварата става шампион. При това става дума за четирима различни шампиони и Михаел Шумахер няма почти нищо общо с това…

Заключението, което се натрапва, е че в Австралия печели или шампиона, или някои „втори пилот”. Втори пилот, разбира се е неточно понятие, което трябва да се приема не буквално, а с разбиране за фактите. Забележете, че нито един от спечелилите първото състезание „изключения” не успява да стане шампион. Нито Култард, който на два пъти е пръв на „Албърт парк”, нито Еди Ървайн, нито Джанкарло Фисикела не стават шампиони изобщо. Нещо повече, те никога не са имали гарантирано статута на първи пилот в отбор, който се бори за призовите места.

Дейвид бе втори пилот на Хил в Уилямс, а после беше втори сред равни в Макларън. Може би имаше статута на привилегирован пилот в отбора на Рон Денис през 2001, когато бе единствения съперник на Шумахер в борбата за титлата, но това не е в негова полза по две причини – първо защото не спечели в Австралия и второ - защото тогава той така и не успя да се пребори със себе си и да си повярва, че може да победи Михаел. За престоя му в Ред Бул може сляпо да се твърди, че е достигнал до статута на първи пилот, но какво от това? Какво ли – две трети места за 4 години…

Еди Ървайн страдаше много от синдрома на втория пилот, но през 1999 когато имаше реалния шанс да стане световен шампион с Ферари (а при това и беше спечелил на „Албърт парк”) той се провали (може би и благодарение на Михаел Шумахер). Еди също беше „първи пилот” на Ягуар – отборът, който по-късно се превърна в Ред Бул, но и той, като Дейвид, записа общо две трети места на подиума за три години. Друг е въпроса, че като бизнесмен, Еди се оказа доста голяма акула…

Джанкарло Фисикела изобщо не успя да се докопа до борба за титлата, или пък да си извоюва статут на първи пилот в голям отбор, въпреки, че имаше този шанс още в сезона, в който победи в Австралия – 2005. Той винаги попадаше на грешното място, или в грешния отбор (в който дори и като първи пилот нямаше шанс). За разлика от предните двама Фисикела записа (като „първи пилот”) за отбора на Форс Индия само един подиум, но пък за сметка на това – второ място – в Гран при на Белгия през 2009 година.

Тримата победители в Австралия, които не станаха шампиони доста си приличат, въпреки, че са много различни. Трима великолепни пилоти, които така и не изкачиха върха…

…така, че (казано с намигване) ако в неделя, в Австралия победи Марк Уебър, не очаквайте той да стане шампион. По-голяма е вероятността, той да се окаже от „изключенията”.

Магията на „Албърт парк” до сега действаше безпощадно. Изборът на съдбата също – или си шампион, или отиваш в графата „провалени”. Ето затова, освен шестимата шампиони и останалите пилоти в решетката има за какво да се борят в неделя – за Гран при на Съдбата.

Първото място в първото за сезона състезание ще е много важно за всеки от тях, както и за останалите. Но важно ще е и цялостното представяне през сезона, защото „една птичка пролет не прави” и с една победа шампион не се става.

Питам се, какво ли ще стане, ако знаем кой ще е шампиона още след първото състезание? Дали интересът към останалите надпревари няма да се загуби? Това са въпроси, на които всеки може да си отговори сам. Аз лично смятам, че по-важен е пътя (към титлата), а не самата титла – тя е за статистиците.

Пък, може тази закономерност да престане да бъде такава, като всяка разкрита загадка.