Психологически игри: Как Михаел Шумахер мачкаше съотборника си Нико Розберг

В подкаста си, в разговор с Дани Рикардо, бившият пилот от Формула 1 и световен шампион за 2016-та Нико Розберг разказва за преживяванията си в Мерцедес, като съотборник на Михаел Шумахер в периода 2010-2012.

Битката на характерите е нещо много важно за пилотите от Формула 1, а психологическите игрички и вземането на надмощие в тях, спрямо опонентите и съотборниците, е градивен елемент по пътя към всяка победа. Нико споделя, че е научил това по трудния начин от седемкратния световен шампион:

"Михаел Шумахер ми беше съотборник за три години. Този човек е "Мистър майнд геймс". Абсолютният майстор на психологическата война. И дори не се напрягаше да я води. Просто му се отдаваше. Това беше голям урок за мен. Този манталитет на воин, който той притежаваше беше феноменален. Той живееше в това състояние - всеки ден. Понякога даже стигаше до крайности. Опитваше се да проникне в мислите ми - от сутрин до вечер и да разруши самочувствието ми.

бил

Аз по принцип съм доста уверен като личност. Научих се на това през годините и осъзнавах напълно това, което той се опитва да направи. Но въпреки, че го осъзнаеш това продължава да ти въздейства психологически.

Например: квалификацията в Монако. 

В бокса ни имаше само една тоалетна. Аз отивам до тоалетната, а той бил вътре. Знам, че имам 10 минути до началото на квалификацията, което значи, че мога за 2 минути да вляза и да си свърша работата, а после скачам в колата и квалификацията започва. 

Вратата на тоалетната е заключена. Нямам идея кой е вътре. Чукам и казвам: „Отворете, това е Нико, пуснете ме да вляза!” Казвам го, защото механиците знаят, че в такива моменти пилотите имат приоритет. Никакъв  звук, нищо. Продължавам да чукам, без отговор, но чувам, че вътре има някой.

Всъщност се оказа, че Михаел беше там. Застанал в тоалетната, облегнал се на стената и си гледа  часовника. 

Знаеше, че трябва да излезе точно три минути преди началото на квалификацията. Това беше достатъчно за да влезе в кокпита, да си сложи коланите и да излезе на пистата. Изобщо не му пукаше, че може да съсипе квалификацията на целия отбор. Той просто си седеше там, все едно е на почивка. А аз вече съм включил на режим "паника". Защото не мога да започна квалификацията с "пълен бидон". Това щеше тотално да ме разконцентрира и да съсипе представянето ми. Обаче нямам друг вариант. И докато се панирам и се чудя какво да направя виждам една найлонова торбичка захвърлена там... И така... механиците обикалят наоколо, разни хора надничат, но какво да се прави - свърших това, за което бях тръгнал. Паниката, обаче със сигурност после се отрази на квалификацията ми.

А в това време Михаел излиза от тоалетната, лекичко и бавничко, а когато стига до ъгъла на бокса се забързва, защото има само 2 секунди до началото на квалификацията...

Такива игрички играеше през цялото време. 

Другата му мисия по време на съвместното ни съществуване беше, никога да не покаже, че аз съществувам, по какъвто и да е начин, в неговия живот.

Например по време на общите срещи, той никога не показваше никакво отношение към мен. Никога не попита например, какво се случва с колата ми, никога не ме попита: "Нико, какво мислиш за това, или онова." Никога!За всичките три години. Аз не съществувах за него. Никога не показа, че съм имал каквато и да било роля (била тя и най-малката) в неговия живот. Михаел си беше точно такъв - екстремен боец. Но аз нямам нищо против това. Това е страхотно спортно отношение към нещата, и то никога не беше прекалено. Той винаги стигаше до онази тънка линия и никога не я пресичаше. Никога не е бил нечестен, или с преднамерено лошо отношение. Но психологическата война се водеше всеки ден и аз научих много.  При него това беше напълно естествено. Аз съм устроен различно - фактически точно по обратния начин. Така, че трябваше да се науча на такова поведение.

Урока беше полезен. Особено когато Люис ми стана съотборник. Аз трябваше да устоявам, трябваше да осмисля тези психологически игри и да се боря. Така че ми се наложи да се променя. При това доста. Иначе нямаше да имам шанс. Но аз винаги трябваше да мисля за това, защото не ми идваше отвътре. Казвах си: "Направи го сега, може и да е ти е неприятно, но така трябва, защото това ще го накара да се съмнява в себе си." Това е част от играта, макар и да бе напълно неестествено за мен."

_________________

Д. Димитров
Източкник: https://www.youtube.com/channel/UCtLZ6qQgB-EwQy5HWIo3X-w