15 години ФОРМУЛА 1 Е СТРАСТ!

На 1 ноември 2011 година написах един текст "За успеха, славата и нуждата от очила".

Себастиан Фетел вече беше двукратен световен шампион. Ейдриън Нюи създаваше автомобили, които караха съперниците да се взират отчаяно в задното им крило. Люис Хамилтън и Фелипе Маса все намираха начин да се срещнат на пистата, дори когато мястото не стигаше за двамата. А обяснението „Не го видях!“ започваше да звучи като основателна причина за посещение при очен лекар.

Текстът се появи в блога на списание ClubS1. От него започна историята, чийто петнадесети рожден ден празнуваме днес.

„Формула 1 е страст“ стана на 15 години!

Петнадесет години състезания, коментари, спорове, надежди и разочарования. Петнадесет години, през които все се намираше нещо, което трябваше да бъде казано след финала. Понякога още преди да е изсъхнало шампанското по огнеопорните овъроли на пилотите.

Страста към Формула 1 има доста по-далечна дата за мен...

Тя се роди в края на осемдесетте, когато Айртон Сена и Ален Прост превръщаха състезанията в нещо, което трудно можеше да се побере в малкия черно-бял (тогава) телевизионен екран. Това беше едно велико съперничество, което завърши с огромна трагедия, а можеше днес след толкова години Айртон да ни разказва, какво точно имаше предвид, когато каза по радиото в трудното начало на сезон 1994 г. "...липсваш ни, Ален"...

После дойдоха Шумахер, Хил, Хакинен, Култард, Алонсо… Имаше години, в които две български радиота - Експрес и БНР, даваха ефир на тези емоции. Имаше коментари, които трябваше да бъдат написани почти на един дъх между края на състезанието и началото на предаването.

После думите намериха място в блога. А във Фейсбук намериха и събеседници.

Така започна всичко, което днес е нашата обща СТРАСТ - Формула 1.

...или поне онази част от всичко, която остана записана.

Защото имаше и едно прашно лято в Унгария през 2001 година. Имаше падок, боксове, срещи и снимки. Ники Лауда с неизменната си червена шапка. Жак Вилньов на БАР-а. Механиците, които работеха за поредния триумф на Михаел Шумахер. Онзи особен звезден прах, който полепва по човек, когато застане достатъчно близо до света, гледан дотогава само по телевизията, или на живо - на пистата.

По-късно тези спомени също влязоха в блога. Защото Формула 1 има и това свойство - едно състезание приключва за час и половина, а после го носиш със себе си десетилетия.

Доста публикации се натрупаха през годините.

В тях продължава да се чува шумът на двигателите. Все още стоят въпросите, които ни вълнуваха тогава. Колко от победата принадлежи на пилота и колко - на автомобила? Кога отборната стратегия се превръща в отборна заповед? Къде свършва твърдата защита и започва опасната маневра? Защо едно нарушение се наказва, а друго, привидно същото, остава без последствия?

Очилата от онзи пръв текст, май все още са нужни и на пилотите, и на коментаторите, и на феновете (и най-вече, и на мен).

Следвахме Фетел и Алонсо в битката им през 2012 година. Правехме сметки, търсехме обяснения, чакахме следващата изненада. После дойдоха отборните страсти около Фетел и Уебър, гумите, които понякога се оказваха по-важни от всичко останало, и онова безкрайно надлъгване между хората на питуола.

Опитвахме се да прочетем състезанието отвъд крайното класиране. Защото таблицата показва кой е спечелил. Защо е спечелил? Ето това е другата, по-важна история.

През 2014 година посрещахме бъдещето с новите турбохибридни двигатели, странните носове на болидите и много неизвестни. После гледахме как приятелството между Хамилтън и Розберг се губи някъде между боксовете на Мерцедес и битката за една-единствена титла.

Имаше сезони, в които доминацията тежеше. Имаше и текст, който питаше направо: „Къде изчезна страстта от Формула 1“. Да, имало е и такива моменти.

Когато предварително знаеш със сигурност кой ще е неделният победител, започваш да се питаш защо отново си губиш времето? После идва едно състезание, една атака, един дъжд или една неочаквана победа... и въпросът изчезва. До следващата надпревара.

Дразнехме се. Пропускахме. Връщахме се. Пишехме отново.

Спорехме за Ферари и Мерцедес, за Фетел и Хамилтън. За пропуснатите възможности на Алонсо. За Кими Райконен, който си беше просто Кими. Ледения, който с няколко думи по радиото можеше да каже повече, отколкото други с цяла пресконференция. „Оставете ме на мира, аз знам какво правя!“ Днес имаме нов Кими - Антонели! 

После спорехме за грешките на Макс Верстапен и скоростта, която обещаваше толкова много. За очакваните/неочаквани победи на Рикардо, за Шарл Льоклер, за съотборниците, които понякога се оказват най-трудните съперници. За един от малкото трагични моменти в съвременната Ф1, когато загина любимецът ни - Жул Бянки...

...но винаги се опитвахме да бъдем безпристрастни. Давахме своите аплодисменти за достойното поведение и чистите победи и сочехме с пръст некоректните действия по пистата и извън нея. Не спестихме нищо на никого. Бяхме нарочвани за фенове на един и на друг пилот, на един или на друг отбор. И винаги от феновете на съперника. Понякога дори и в рамките на един уикенд бяхме упреквани от феновете, че мразим и единия, и другия от съперниците. Опазихме се от пристрастност, колкото и страст да влагахме в публикациите и коментарите си. Днес обаче, когато имаме БЪЛГАРИН на прага на Формула 1, вече не можем да бъдем безпристрастни! Но за това след малко.

Гледахме как Бърни Екълстоун отстъпва властта и как Формула 1 търси нова публика. Обсъждахме бъдещето на двигателите, аеродинамиката, изпреварванията и пистите. Четяхме правилници и решения на стюардите, понякога с усещането, че точно там се е скрило обяснението за видяното на трасето.

После дойде пандемията и въпросът вече беше кой изобщо ще може да седне в автомобила. Дойдоха седмата титла на Хамилтън, а след това и двубоят му с Верстапен и финалът в Абу Даби през 2021 година, след който коментарите нямаха намерение да приключват.

Имаше рейтинги на пилотите. Имаше „Неделен коментар“. Имаше „Гласът на експерта“, защото собствената позиция има нужда да среща и чуждия поглед. Имаше преводи, гостуващи автори, книги, игри и награди. Имаше и една загадка за заглавие, която така и не намери своя победител.

А между всичко това се връщахме назад.

Към Джим Кларк. Към Жил Вилньов. Към Лауда и Хънт, чието съперничество преживяхме отново и през киното. Към хората, чиито характери не могат да бъдат обяснени с броя на победите им.

И винаги към Сена.

„Айртон Сена е жив“. „Последното състезание на Сена“. „Под знака на Сена“. Черният уикенд на Имола - петък, събота, неделя. И днес това са най-четените коментари в блога.

Някои от тези текстове бяха най-трудните за писане...

За мен смъртта на Сена беше лична загуба. Годините не промениха това усещане. Промениха начина, по който се връщам към него — с повече разбиране за човека, за риска, за отговорността и за всичко, което той остави след себе си.

През 2019 година написах, че почти не минава ден, в който някой да не прочете „Последното състезание на Сена“. Хора от различни краища на света намираха този текст. Вероятно мнозина от тях българи, отнесли със себе си и спомена за онзи първи май.

Ето заради такива срещи си струва да се пише и да се говори. Не познаваш човека от другата страна. Не знаеш къде се намира. Но за няколко минути двамата сте на едно и също място и помните един и същи човек.

През тези петнадесет години имаше и мълчание. Имаше време, което не стигаше. Имаше разочарования от спорта и от хората около него.

През 2023 година ни откраднаха и страницата във Фейсбук.

Загубихме мястото, на което се бяха събрали около 3800 души. Наложи се да започнем отново - с нов адрес и с надеждата, че хората ще ни намерят.

Намерихте ни. Някои се върнаха, други дойдоха за първи път. Отново започнахме да споделяме новини, да спорим и да чакаме състезанията заедно.

Благодаря ВИ!

Благодаря и на онези, които не са съгласни с написаното. Особено когато имат аргументи. През годините сме защитавали позиции, които не са били удобни за всички. Допускали сме грешки. Имало е прогнози, които не са се сбъдвали, и оценки, към които по-късно сме се връщали.

Така се изгражда собствен поглед. С четене, гледане, съмнение и разговор.

А днес този разговор има още едно име, което променя вълнението ни преди състезанията.

Никола Цолов.

Вече нашата СТРАСТ е БЪЛГАРСКИЯТ ПИЛОТ, който върви по пътя към Формула 1. Радваме се на победите му, ядосваме се на пропуснатите възможности, обсъждаме решенията му. В Мадрид писахме за една излишна битка. В Баку преминахме от разочарованието до онова великолепно връщане в борбата, което отново ни изправи на крака.

Подкрепата понякога изисква и критика. Особено когато вярваш в таланта на човека и искаш да го видиш още по-силен.

А на 30 октомври 2026 година, два дни преди нашия рожден ден, Никола дебютира с болид от Формула 1 на пистата в Мексико.

Първата му свободна тренировка в официален състезателен уикенд на Формула 1 бе с отбора на Рейсинг Булс, който може да се окаже първият му отбор още през следващия сезон. Стискаме палци!

След толкова години, през които сме гледали как млади пилоти получават своята възможност, дойде ред да видим и българин в тази роля.

Един час на пистата. Зад него - години работа. Пред него - още много работа и следващата голяма цел: място на стартовата решетка.

Трудно можеше да има по-хубав подарък за нашия рожден ден.

За мен страстта към Формула 1 бе запалена от Айртон Сена. За Никола той също е идол и вдъхновение. Момче, родено години след смъртта на Айртон, задвижено от спомените на баща си и прераждащо мечтите за съвършенство на пистата. Това е Никола за НАС!

Това е реализирана мечта. Моята мечта, неговата мечта! Преди десетилетия Сена запали страстта на човека, който пише тези редове. Днес вдъхновява българския пилот, с когото свързваме толкова много надежди.

Когато през 2012 година поставих заглавието „Айртон Сена е жив“, мислех за паметта, за следата, за онова, което остана след него - като завет.

Днес, гледайки Никола, намирам още една причина за същото заглавие.

Петнадесет години след първия текст за успеха, славата и очилата, продължаваме да се взираме в тази странна, сложна, понякога несправедлива и все така завладяваща надпревара.

И продължаваме да намираме за какво да пишем.

Честит рожден ден на всички, за които „Формула 1 е страст“ е част от състезателния уикенд!

Благодаря ви, че четете. Че помните. Че спорите. Че се връщате.

Следващото състезание предстои.

ДАВАЙ, НИКОЛА!

--------------------------------------------

Автор: Димитър Димитров